"В същото време османските турци, които набирали сила в Мала Азия, вече не воювали за плячка, а за територии. Те се възползвали както от отслабената централна власт и разпокъсването на териториите ни на по-малки владенения, така и от поредицата природни бедствия, сред които чумна епидемия, невиждана суша, довела до демографски срив и тежко земетресение в средата на века, което сринало крепостните стени на множество градове. Пръв срещу тях се опълчил войводата Момчил, който през 1343 г. успял да установи свое владение в Родопите и през следващите две години успешно се противопоставя на османското нашествие, подкрепяно от армията на претендента за византийския престол Йоан Кантакузин. През 1345 г. Момчил, който впечатлявал дори враговете си както с военни качества, така и с физиката си, е убит в битката при Буруград (наричан още Перитор), но името му става част от българския и балканския фолклор и се среща в множество легенди и предания.

След битката при Черномен (близо до днешен Свиленград) през 1371 г. българският цар Иван Шишман бил принуден да се обяви за васал на османския султан Мурад I, но след това се отказал от васалните си задължения, обнадежден от османското поражение при Плочник през 1386 г. В крайна сметка османците обсадили през 1393 г. изненадващо Търново, откъдето Шишман избягал. Защитата на престолния град била водена с изключителна страст от българския патриарх Евтимий. Въпреки това след тримесечна обсада градът паднал на 17 юли 1393 г.

България окончателно попада под османска власт през 1396 г. с падането на Видинското царство.
До края на XVIII век българският народ няколко пъти опитвал да отхвърли властта на завоевателите. През 1408 г. Фружин, син на Иван Шишман, и Константин, син на другия български цар Иван Срацимир, вдигнали въстание срещу османския завоевател, което обаче било бързо потушено. Следващият опит за отхвърляне на властта на османците бил през 1443 ̶ 1444 г., когато с помощта на българите, водените от полско-унгарския крал Владислав III Ягело (който по-късно получава прозвището Варненчик), освободили българските земи в Дунавската равнина, но претърпели тежко поражение при Варна.
Въпреки непрестанните борби за свобода пробуждането на българския народ и устойчивата подготовка за освобождението започват с написването на „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски. "